Здравейте, казвам се Марияна и съм собственик на Логопедичен център „Дай ръка“, който създадох през 2012г.
За да ви разкажа за себе си и причината да работя като логопед, ще е нужно да разкажа историята на моя живот.
Всичко започва няколко години след 1980 г., когато аз бях едно малко срамежливо момиче, което заеква. Толкова силно заеквах, че най – много се страхувах от въпроса: „Как се казваш?“. По онова време, като че ли всички се бяха наговорили да разберат името ми, а аз изобщо не можех да го произнеса: „М -М- М- М – М………“ и просто МЪЛЧАНИЕ…..
Около 5- тата година, моите родители ме записаха на логопед. Посещавах Държавен логопедичен кабинет първо в близост до мястото, на което живеехме тогава. Няколко години по – късно ме записаха в друг кабинет, в който ме водеше моята баба.
В детската градина, като че ли не беше толкова страшно, но кошмарът започна, когато постъпих в училище на 7 години. Помня в детайли колко ми беше трудно да общувам и как изобщо не можех да се изразя. Бяха години, в които не мога да кажа, че съм имала някакви таланти, с които да мога да се представя все пак. Аз бях едно обикновено момиче, което заеква.
Посещавах логопеди до трети клас. С времето някак ставаше по – ясно кога ми е трудно, на кои звукове…Започнах да добавям гласни звукове преди думата или направо цяла дума, която ми е по – лесна….
Когато бях в четвърти клас се преместихме в друг квартал. Не знам дали защото моите родители се бяха отказали да ме водят тук и там или поради друга причина, но спрях да посещавам логопед. Започна моята истинска лична битка…
Трудности в общуването. Нямах приятели. Всички се притесняваха да говорят с мен. Хората се опитваха да отгатнат какво искам да кажа. Тежки, болезнени преживявания и страхове, свързани с изпитване на дъската. Бързам да кажа, че учителите винаги са били много щадящи с мен.
Нооо, когато се опитвах да говоря, в погледа на всички имаше нещо еднакво – СЪЖАЛЕНИЕ!
Още в четвърти клас реших, че ще се справя със заекването и когато порасна ще стана ЛОГОПЕД! Към този момент учителите ме изпитваха вече само писмено.
Минаха още няколко години борба, но големият скок направих преди да постъпя в гимназията.
Когато отидох в гимназията вече бях решила, че повече няма да заеквам, ще създам приятелства и „новите“ хора в живота ми няма да знаят, че заеквам. Вече знаех достатъчно много за своето заекване и можех да се владея в по – голяма част от времето. Разбира се и доста мълчах в началото….
До края на гимназията вече се „бях справила“ със заекването, но всичко в мен крещеше, че това не е всичко и съвсем не е края.
Предстоеше да постъпя в университет, където да уча „Логопедия“ и да успея „да се скрия“ от преподавателите /по – голямата част от които логопеди!!!/.
Реших, че това ще е твърде сложно и още на входящият тест „Езиково – говорни способности“ си признах. С удивление чух: „Не знам дали ще изкараш докрая, но поне имаш силна мотивация“ от председателя на комисията.
ДОПУСНАХА МЕ!
Взех с „Отличен“ и другите приемни изпити и ето ме на… Вече съм студент в ЮЗУ „Н. Рилски“ – гр. Благоевград.
Спомням си, че тогава си мислех: „Ако не стана логопед, то поне ще реша собствения си проблем…“
В университета ми беше много трудно. Стреса върна част от симптомите на заекване, но си правех ежедневно дихателни упражнения, четях на глас лекциите, говорех пред огледалото, провокирах себе си ежедневно….
През заветната за мен 2004г. завърших „Логопедия и слухово- речева рехабилитация“ в ЮЗУ „Н. Рилски“ гр. Благоевград, със среден успех от обучението 5.00 /което тогава си беше истинско геройство/ и получих правото да работя като логопед.
Това беше един от най – ярките моменти в живота ми, нищо че на дипломната защита малко заеквах от притеснение ????
Днес съм тук, пред всички вас, 18 години по – късно и разказвам историята на живота ми.
18 години професионален опит в работа с деца в държавни и общински учреждения, 11 от които посветих на Логопедичен център „Дай ръка“
Историята продължава…