Сърдене, силен плач, тръшкане – често много родители изпитват безпокойство от моментите, в които детето им започва да се заявява, да се опитва да отстоява позицията си, дори да се налага. Разбира се в такава ранна детска възраст е естествено децата да реагират първосигнално, те все още не могат да се контролират, което води до силните им емоционални реакции, характерни за този период от развитието им. В този текст ще бъде обяснено какво е това първа възрастова криза, какви са нейните прояви и по какъв начин родителите могат да реагират на поведението на децата си.
Така наречената първа възрастова криза се движи в рамките от 2г. и 6м до 4-годишна възраст. В този период децата вече се чувстват по-уверени в себе си и могат да се придвижват свободно в пространството. В същото това време обаче нямат достатъчното осъзнаване, че техните възможности не биха стигнали за всичко, което искат да направят. И точно тук следва да подчертаем, че децата вече имат едно силно тяло и в същото време недостатъчен психологически и социален опит.
В рамките на това противоречие се поражда и психологическата задача на децата, която те си поставят – да опознаят света самостоятелно. Те вече са дорасли дотова и всъщност поведението им може да бъде толкова непредсказуемо, че дори да плаши понякога родителите им и то с право. Тяхната активност трябва да бъде под непрекъснат надзор от страна на възрастните. Точно тук е моментът, в който родителят трябва да въведе детето в социалните норми и изискванията на средата, за да може да го структурира и съответно да го предпази. Децата обаче в такъв момент се чувстват едва ли не като под „диктатура“. Тяхното желание за самостоятелност се блокира от възрастния и се получава този конфликт „възрастен – дете“, породен от сблъсъка между импулсивността на детето и зрелостта на възрастния. Детето може да плаче, да тропа с крак, понякога да хвърля, да блъска възрастния. В такъв момент възрастните в опит да успокоят децата започват да им говорят, но интересното тук е , че децата много добре разбират какво им казва техният родител и какво се изисква от тях, но импулсът им за самостоятелност надделява над това те да се подчинят на чуждото изискване. И двете страни в този момент се опитват да надделеят и да се наложат над другия.
Когато родителите не съумеят в удачна форма да помогнат на децата да постигнат своето, се появява ината, т.е. блокирането на активността на децата води до инатене – могат да се тръшнат на земята и да се разсърдят ( поведение познато на много родители). Понякога това може да се случи и по друг начин – да има отказ от хранене, обличане, събиране на играчки и т.н. По този начин те представят своя протест.
Винаги щом има неудовлетворение на собственото му желание у детето се проявява порив за действеност в една от следните форми:
Може да бъде умение да постига своето в рамките на чуждото изискване – хармонично поведение – да се съобрази с това, което иска възрастния, за да си постигне целта.
Може да бъде и деструктивно. Когато агресията се блокира спрямо възрастния, тя може да се прояви към други деца например. Възможно е проявата да бъде и хвърляне на играчки или други вещи.
Може да се прояви и като автоагресия. Под автоагресия тук не говорим само за удряне на собственото тяло (при децата най-често срещано е удрянето на главата), но може да бъде и в други по-тежки форми като тикове или натрапливо повтарящо се действие.
Адекватното поведение на възрастния тук е да бъде в помощ на детето. Много е важно родителят да може да прояви разбиране за целта на детския порив на активност. Понякога това може да е изпробване на собствените умения. Например, ако детето е видяло как майка му чисти с прахосмукачката, то ще иска да чисти с прахосмукачката, изпробвайки своите умения. Понякога може да е интерес към нещо ново – например да види какво представлява сешоара или пък просто да си държи на своето. Но вместо да блокира тази активност е добре родителят по-скоро да съдейства на детето. Вариант за това е да влезе в ролята на безпомощния и незнаещия и да остави инициативата на детето да направи това, което е решило. Например, ако детето иска да разбива сместа за палачинки, вместо родителят да каже на детето „Още си малък, остави на мен!“, да даде възможността под неговия контрол детето да използва миксера, като може да го придържа. При една такава подкрепяща реакция от страна на родителя възможността да се стигне до конфликт е малко вероятна. Детето ще се чувства като водещо в тази ситуация, ще удовлетвори своята нужа, а от друга страна родителят ще го контролира и ще може да види доколко детето е усвоило тези свои умения.
В тази възраст правилата и нормите вече трябва да се отстояват. Но тъй като е много трудно да накараме децата да седнат и да ни слушат, докато им обясняваме, можем да онагледим логиката на това, което искаме да им кажем с приказки или любими герои от филмчета, които са изпаднали в подобни несгоди и трудни ситуации. С преживяването през приказката или филмчето те по –лесно ще могат да разберат какво искаме да им кажем.
Децата в тази възраст се намират във фазата на Аза. Т.е те формират представата за това, което са те и пробват докъде могат да се разпрострат, доколко са важни и какво могат да постигнат. Вече в тях е усвоен агресивният модел на поведение и също изпробват до каква степен той работи. От родителя зависи какъв извод ще си извади детето за това докъде може да стига и какво му позволено или не. Т.е. ако днес детето се“ тръшка“ 30 минути, за да получи това, което иска, и накрая си го получи, означава че следващият път то ще знае, че този модел работи и ще е готово да се “ тръшка“ и час, докато постигне целта си. Тук родителят приучава детето да прави така, тъй като той се предава на това „тръшкане“ и детето е „победител“. Родителите често изпитват неудобство, ако това се случва на публично място. Започват да се срамуват от подобно поведение на детето. Добре е да знаят, че това е естествен период от развитието на децата.
Важно е как ще реагират родителите в такива моменти. Те правят най-често две грешки. Първата е, ако реагират прекалено агресивно и санкциониращо на такова поведение. Тогава детето снижава своята самооценка, смачква се самочувствието си, което води до нагласи да задържа агресивното си поведение. Тогава се проявява характер, който се съгласява с дискомфорта. От това има вероятност да последва склонност към депресия, защото тази агресия се насочва навътре към тях и те започват да изпитват дори и чувство за вина, и последствията за детето като възрастен биха били доста тежки. Не по-малко вредното е и обратното – когато родителят позволява на детето да получава всичко, което поиска, т. е. се оставя да бъде“ победен“. Децата имат нужда от граници. При децата, при които няма установени граници, се наблюдават завишени нива на тревожност. Всъщност те искат да видят родителя си силен. Трябва да се създаде една рамка, в която те да функционират сигурно и да се чувстват защитени.
И в двата случая в родителят трябва да излъчва категоричност – да отстоява своята позиция и да може да казва “ Не“ без да изпитва чувство за вина.
Добре е родителят да може да балансира между това да забранява и разрешава, като внимава от една страна да не смачква самочувствието на детето, а от друга да не създава илюзията у него, че всичко е разрешено, защото като последствия това води до проблеми в общуването и функционирането му в обществото.
Росица Кънчева – психолог в ЛЦ „Дай ръка“
Използвана литература: 1. Бончева Ив.: Психология на детското развитие, изд. “Славена“, 2013
2. Алгафари М.: Поправителен за родители, изд.“ Алгафари“, 2018